Убийците по българските пътища са между волана и седалката!
НАЙ-ГОЛЕМИЯТ ПРОБЛЕМ ПО БЪЛГАРСКИТЕ ПЪТИЩА Е МЕЖДУ ВОЛАНА И СЕДАЛКАТА!
Казвам се Владимир Кулев и Driving Skills се появи по моя идея преди 20 години. Много, много, много рядко се появявам под светлината на прожекторите по ред причини. Приемам себе си за сериозен и отговорен човек, на който може да му се има доверие.
But this time hold my beer… its going to be a long one..
Никой!, категорично НИКОЙ говорещ български език няма толкова работа на терен с шофьори от всякакви националности, социални прослойки, възраст, вероизповедание, умения и опит. Просто го приемете като факт. Посветил съм живота си на автомобилни събития и обучения по целия свят. И съм направил МНОГО!
Днес се случи една ОЧАКВАНА трагедия! Тази трагедия ще продължава да се случва по българските пътища в различни формати и с различно количество пострадали, защото тя е предизвикана от нас като общество. Всеки един от нас има вина.
Запомнете! Безопасното шофиране е множество мънички стъпки и мерки. Остави повече дистанция. Намали скоростта. Избирай ненатоварен път. Гледай напред, назад и встрани. Мисли! Не спестявай от поддръжка и гуми на автомобила си. Не карай на границата на видимостта. Увери се, че всички в автомобила са с колани. Бъди сигурен, че виждаш и те виждат. Мънички неща. И това говорим на участниците на всяка една фирма, която сме обучавали. Могат да го потвърдят.
Много трудно, ние българите, си признаваме вината и собствените грешни постъпки. Обвиняваме държавата по подразбиране, обвиняваме другите на пътя, обвиняваме автомобила .. Днес слушах един от участниците в катастрофата – той натиснал здраво спирачките, но буса не спрял.. Друго мнение е имал буса. AI?! Това, че е карал на границата на видимостта и се е наложило рязко да спира – буса виновен; това, че спирачния му път е бил недостатъчен, разбирай или гумите са му били неподходящи или скоростта му е била висока за пътните условия – буса виновен. Абе хора, като е заледен площада защо не тичате със затворени очи?
В Исландия 2010 г. изригна вулкан, който вдигна толкова много пепепел над Западна Европа, че отмениха над 100 000 полета. Ясно си спомням логистичния кошмар, който ми причини връщайки се от Астана, Казахстан с полет към Франкфурт, Германия. Вулканът се казваше Ейяфятлайокутъл. Не летях. Струваше ми скъпо и беше сложно, но съм жив и здрав.
Години след това летях от Херсон към Истанбул. Да, същия Херсон. Там има една немалка територия с пясък. Пустиня. Олешки пясъци. Природен парк. Щяхме да правим някакви неща с X-Raid отбора от Дакар. Денят, в който трябваше да си тръгваме – мъгла. Защо не можахме да излетим? Ами няма видимост! Чаках. Отново ми създаде неприятности, но го преживях. Жив и здрав. Сещате ли се?!
Слушам днес – рязко се била спуснала мъглата! Ноември месец е! Нормално е да има мъгла?! Там винаги има мъгла. Участъкът от 13-14 километра, където се случи тази катастрофа е между две!!! детелини, тоест можеш да напуснеш магистралата. Виж в Ямбол защо пък да не пиеш едно кафе, докато се вдигне мъглата? Нещо повече – има две!!! бензиностанции от двете страни. Пиеш едно кафе, докато се вдигне мъглата?! Дори има и две прекрасни огромни отбивки за почивка. Биеш едни аварийни и пиеш кафе (ако си го носиш), докато се вдигне мъглата. Да, ще си закъснял и с неприятности, но ще си жив и здрав. Защото подозирам в момента не много хора са успели да стигнат навреме… за където и да е.
Преди три дни в студен, но слънчев неделен ден шофирам по път с видимост, почти никакъв трафик и то в зона за средна скорост с позволените 90 км/ч. Далеч пред мен няма автомобили, зад мен няма автомобили, с изключение на тъмно син нещо-си-ван с младо семейство и две малки деца без колани на задния ред седалки. Движи си е вана залепен на метър зад бронята ми. Намалих скоростта, за да ме изпревари – не пожела. Ускорих, за да изостане – догонва. И пак на метър зад бронята. Километри наред. Ако изскочи животно на пътя или отсреща излезе неправилно изпреварващ автомобил, трябва да му направя място да се прибере. Този зад мен ме удря и в двата случая. 100% Излязохме от зоната, настигнахме автомобили, изпреварих ги. Зад мен неотлъчно .. на метър.. стои бъдещия ми познат за кратко – онзи със синия ван и семейството. Long story short на въпроса “обясни ми защо при липса на трафик, зона за средна скорост, от чисто човешко и социологическо любопитство ви питам – каква е причината да карате залепен за бронята ми? Математически катастрофираме, ако дори си помисля да натисна спирачките?” Отговор: “бързам …“. Ние винаги бързаме. Българинът бърза. Просто игнорираме веригата от грешки, които осигуряват спокойствие и безопасност на нас и всички останали. Защото бъзаме! Нищо в тази ситуация няма да направи пристигането му по-бързо. Дори няма да започвам да описвам и пресмятам време за реакция, спирачен път, изминато разстояние за реакцията, крива на аварийно спиране, контактно петно, физични закони и натоварване върху обезопасените с колани пътнити и децата без такива на задния ред. Просто ние се удряме и в най-лекия вариант чакаме полиция, застрахователи или пък линейка … или пък криминална лаборатория, ако децата му са продължили движението си през предния прозорец. На собствената му кола.
Преди месец провеждахме поредното фирмено обучение по безопасно шофиране. Винаги благодаря на компаниите, които отделят времето и средставата, за да инвестират в бъдещето и благоденствието на служителите си. 30% от шофьорите в България не могат да спират аварийно или с други думи казано за най-късата технически възможна (от автомобила) дистанция. Излиза жираф на пътя – набиваш спирачките – колата спира. На 10 души – 3 не могат да го направят. Спират за по-дълго разстояние, поради две причини – бавна реакция или недостатъчно силно натиснат педал на спирчките (обикновено, заради неправилна позиция зад волана). Спират, но вместо да кажем за 15 метра, спират за 17.. 20 … някой просто само намаляват скоростта. Въпросът е какво има в тези +3/4/10 метра?! Мъгла?! Камион?! Дете?! Няма да влизам в обяснението какво се случва с физиката на кривата на спиране на един автомобил в аварийна ситуация и какво отношение има това със скоростта на автомобила. Затова го тренираме. Всеки път. В различни формати. Искаме да сме сигурни, че всеки със сигурност не се притеснява (и знае) как да спира ефективно, АКО му се наложи. Един от участниците в последното обучение (както във всяко друго) не го правеше както трябва. Повторение. Повторение. Мурафети. Мотивация. Напомняне, че това е най-безопасната и спокойна среда, в която ще му се наложи да го тренира. Следващият път няма да е невинно. За него е. За нас е, ако сме отпред. И накрая чух следното – “Ами не мога. Така спирам..Това съм си аз.” С лице на “отметнато”, минал съм го. Давай следващото упражнение. Значи тръгваме да спираме на изскочил пешеходец (или верижна катастрофа!!!), колата МОЖЕ! да спре, но ние НЕ ИСКАМЕ! да „скочим“ възможно най-бързо на спирачките с възможно най-голямото спирачно усилие. Удар. Пешеходецът през капака, чупи предно стъкло, Холивудски през тавана, отзад на пътя попилян бере душа, а шофьора слиза и му казва: “Ами не можах да спра, така спирам. Това съм си аз!”. Ние НЕ! ИСКАМЕ да се променим.
Да продължавам ли с примери и размисли?
НИЕ САМИТЕ СМЕ СИ ВИНОВНИ! ИЗЦЯЛО! САМО И ЕДИНСТВЕНО!
И сега ще чуете за интелигентни системи. За табла за метеорология. За предупредителни знаци. За динамична промяна на ограничението. Как е могло да бъде избегнато. Съмнения за сцепление на настилката. Проверка на мантинелите. Всичко друго, но никой няма да излезе и да каже – виновни сме ние. Всички ние. По дяволите, отворете Google Maps на мястото на катастрофата в посока Бургас на street view има заснета верижна катастрофа с километри и движението се отбива от един полицай, а другия дебне в аварийната лента за тарикати. Питайте и местните да ви кажат колко често там има мъгла…Като има проблем, търся причина и виновен. Така съм възпитан. Кой е виновен за днешната трагедия?
Преди години с един приятел направихме кампания за допълнително обучение по безопасно шофиране на млади шофьори. Кръстихме я Кампания “Карам безопасно” и това обучение, което правим с корпоративните клиенти 20 години го направихме безплатно за млади шофьори. Стотици млади хора и такива на години, но с малко стаж зад волана дойдоха. И слушаха. И питаха. И пробваха. И ни изпратиха стотици положителни коментари и благодарствени адреси (силно словосъчетание) – feedback, както са казали Кирил и Методий. Столична община ни подкрепи и предостави терен, а за да можем да правим упражнения на него, този същия приятел извади лични средства и запълни ОБЩИНСКИТЕ дупки! И това се случи много, много преди някой да научи името на дъщеричката му. Сияна. Никой освен нас двамата не знае и колко усилия хвърляме да стигнем до възможно най-много хора с критично важна информация, те да станат по-добри шофьори. Да пазят нас и вас. Той успя да покани вицепремиер на едно от обученията, което доведе до активни действия от страна на държавата в смислена посока. Няма да назова името му, не защото не уважам човека (казал съм му го в очите неведнъж), а защото ще се намери веднага някой тиквеник, търсейки под кравата шадраван. След това същия този мой приятел покани и настоящия градоначалник на София. И двамата имахме силни надежди, че тази работеща кампания ще бъде рестартирана. Ще направим нещо реално, което е проиграно и функционира чудесно. В деня на обучението ще разберете как да не попадате в аквапланинг. Как да разчетете критичната ситуация критично важни моменти преди да попаднете в нея и да я избегнете. Само важни и приложими неща. Господин кмета любезно си тръгна след доста кратък престой. Даже май един слайд не изкара за собствено ограмотяване. И възпитано с времето комуникацията ни замря. Това е истината. Симпатична или не. И с този моя приятел, извадихме лични средства да продължим да правим обучения безплатни за участниците. Да, това което държавата с нашите пари не е направила, ние продължихме да го правим допълнително давайки още от нашите си пари. Само онези, които са идвали на обучението явно осъзнаха колко енергия изисква това начинание.
Поканихме дори една държавна агенция за безопасност на пътищата – да им направим безплатно обучение на техните служители. Да напрвим добро. Не дойдоха, защото в профилите ми имало дрифтове. Да се не очернят случайно. Има дрифтове, защото возя гости и клиенти на автомобилни брандове на писта с бързи коли. Като шофираш с 200 км/ч и половината завои на една страна, докато внимаваш за здравето на трима човека в колата, но пък изглеждаш забавно усмихнат и лежерен, а това се случва дни наред по 9-10-12 часа без да спреш, на 5000 километра от дома ми, последното, което ми се прави е да дрифтя в свободното си време. ТОВА РАБОТЯ тесногръди бюрократи. И не дойдоха, защото е през уикенда. Извън времето, което ние всички сме им платили заплатите, та да ги научим как да си не ударят служебната Skoda. Дето и нея сме я купували с теб. Това не сте го чули никъде нали?! И доста още няма да споделя. Не това е идеята.
Наскоро поканихме министър, за да покажем как се правят обучения в най-напредналите Европейски държави. Едно правилно построено обучение. Ефективно обучение. Аз не съм си го измислил. Аз работя на полигони за безопасно шофиране в целия свят, защото папката, в която е описано подобно обучение в България е писана от хора, ненатиснали един бутон на подобен полигон. А и вече са се провалили с първоначалното обучение, за да сме я докарали до тук. На нас с Ники, това събитие ни струва няколко хиляди евро. Неудобно ми е да попитам Nikolaj Popov, но аз лично предпочитам да ги похарча за подаръци на децата си. Не сме длъжни да го правим. Правим го, за да може тази държава да харчи моите и вашите пари от данъци по правилния начин. Не със спешни мерки писани на коляно от днес за утре. Да променим проблема.Трайно!
Сега ще има гръмки заглавия. Студия. Премръзнали репортери и оператори „на живо“ от епицентъра на събитието. Драма. Интервюта с пострадали и свидетели. Коментари. Истината обаче е, че като дойдоха на събитието, което организирахме, същите тези медии започнаха да питат министъра за дроновете в Черно море и защо летял голям самолет над Варна. Нищо от това, което направихме за пътна безопасност не се появи, в нито една от големите медии. Като блъснаха Сияна ме каниха в една национална медия. Аз имах целодневно обучение, планирано преди половин година. Нямаше нито как да присъствам в студио, нито как да се включа. Предложих да отида, по всяко друго време, но не и на следващия ден. Не можех физически. 3 сутринта – там съм. Сияна е обядвала вкъщи, водили сме го на картинг с татко й. Каквото трябва ще го направя. Сладурите от телевизията казаха – „Не знаем дали до края на седмицата ще е водеща темата“. А? Значи понеделник и вторник имаме проблем със загиващите по пътищата, сряда/ четвъртък/петък – вече нямаме. Та в този ред на мисли и медиите са виновни за днешната катастрофа.
Институциите както винаги догонват проблемите. Енергията и ресурсите, които ще бъдат отделени за тази трагедия са ненавременни и закъснели. Спартани. Горещи линии. Хиляди полицаи, пожарникари, медицински работници и лекари ще имат поредния тежък, но крайно дълъг ден. Ще има комисии, ще се прекратяват служебни пътувания, спешни мерки, кризистни щабове, институционални съвети, медиини изказвания. Ще се появят всички от истински експерт, през самозван експерт до тези, които миналата седмица са отглеждали арпаджик на земеделска площ под аренда, а днес разбират от пътната безопасност. Ще пламнат социални мрежи и всеки ще дава мнение (ето затова не взимам отношение обикновено, а предпочитам да го правя тихо и ефективно). И нищо от това няма да върне живота на жертвите и здравето на пострадалите. Нищо от това няма да накара следващия с бус, който се очаква да спира с AI и ван, в който таткото бърза да си нарани децата си. Нищо няма да промени мисленето на тези двамата да предвидят опасната ситуация, в която рано или късно ЩЕ попаднат.
Този процес е дълъг. Промяната на това Общество изисква всички да вървим в една посока. Медиите. Онези, които тази година са на власт. Другите, които тази година искат да са на власт. НИЕ! АЗ. ТИ. Братовчедка ми. На Веско девера (каквото и да означава) и на Ламби Вестибюла комшията от Б вход. НИЕ! И това започва от вкъщи през децата. Ако сме стигнали до това по централен булевард в столицата ни да карат десетки деца с тротинетки от 13 години нагоре в тъмната част на денонощието – влака е тръгнал и ние не сме се качили на него.
Сигурно след време ще реша, че този пост не си заслужава публичността и ще го изтрия, но днес съм СИЛНО АФЕКТИРАН гражданин, който го е страх, когато семейството му пътува. Да пътува в дъжавата, в която съм роден, избрал да живея и да отгледам децата си. А по стечение на обстоятелствата обучава на безопасно шофиране десетки хиляди корпоративни служители и фирми. Освен това работя с почти всички автомобилни брандове и техните клиенти. Та дори и с хората с най-бързите автомобили, които обикновено са със залепена от медиите квалификация. Работя на терен. Безопасен терен. Полигон. Писта. Никога по улиците. Знам уменията и знанията на неопитните, на активните шофьори и на онези с бързите автомобили. Цял живот спя по хотелски стаи, пътувам къде ли не и ме вали дъжд навън, с радиостанцията до тези шофьори. Винаги съм желал да спася поне един човешки живот. Казвам си – всички несгоди са си заслужавали.
Днес ВСИЧКИ НИЕ не успяхме да спасим няколко!
Снимка: БНТ Новини
Владимир Кулев, Driving skills
Bnews.bg
