Потрес! Влизате в МЦ „Сердика“ за операция на синус, тръгват да ви вадят окото
Потрес! Влизате в МЦ „Сердика“ за операция на синус, тръгват да ви вадят окото
Пациентка разказва на какви гаври и измами е била подложена от медицинската мафия у нас
Столичанката Лили Чернаева разказва потресаваща история на какви гаври е била подложена в Медицински център „Сердика“. Дамата застава с лицето си зад шокиращия казус как операция на синус се оказва вадене на око и как мафията ти прибира хиляди евро под масата.
Четете и се дивете, разказът е дълъг, но си струва всяка отделена минута:
Един ден в МЦ „Сердика“, или как се отказах от собствената си операция
На 21.05 сутринта трябваше да ми бъде извършена ендоскопска операция на максиларния синус — рутинна интервенция, нищо драматично, нещо, за което се подготвях дни наред психически, логистично и финансово. Хирургът ми беше доцент, който завежда едно от УНГ отделенията във ВМА, и това би трябвало да е достатъчна гаранция за качество, но по неизвестна за мен причина — която отказа да ми обясни, въпреки че попитах — самата интервенция беше планирана не във ВМА, а в МЦ „Сердика“ на ул. „Дамян Груев“ 6. Първият червен флаг на деня, който, наивно, реших да подмина.
Преди да тръгна към центъра, минах през ВМА, за да доплатя 715 евро в брой, срещу касов бон, защото здравната каса, оказва се, не покривала цялата сума. На място в „Сердика“ последва ново доплащане — още 50 евро, този път за анестезиолог. Така общо, преди още да ме е докоснал лекар, бях платила 765 евро над това, което касата вече беше отчела за процедурата ми. И това щеше да е приемливо, ако не беше една малка подробност, която осъзнах едва по-късно: служителите в „Сердика“ изрично ме помолиха сумата от 715 евро, платена във ВМА, да не бъде вписвана в техните документи, защото „тези пари не отиват при тях“. Тоест плащане за процедура в едно лечебно заведение, минаващо през касата на съвсем друго лечебно заведение, с инструкция то да не оставя следа на мястото, където процедурата реално ще се случи. Това е изречение, което всеки разследващ финансов поток в българското здравеопазване трябва да чете много бавно.
Още с влизането в центъра нещо ме стегна. По пода — косми, които очевидно са там от поне няколко смени. Тоалетните — мръсни. И в същото време, някъде между занемарените коридори, се мяркаше кабинетът на управителя — лъскав, подреден, като изваден от съвсем друга сграда. Контрастът беше толкова абсурден, че за момент ми идваше да се изсмея. Но не се изсмях. Просто продължих, защото някак си вече бях в инерцията на този ден, в това състояние на „хайде да приключваме“, което болницата майсторски създава у пациента, за да не задава твърде много въпроси.
Бях предупредена предварително, че имат „проблем с кардиолозите“ и че е добре сама да си направя кардиологична консултация преди операцията. Отказах — имам направление, доплащам солидна сума, а кардиологична оценка преди обща анестезия не е каприз, а тяхно задължение. В деня на операцията се потвърди, че кардиолог наистина няма. Каква изненада.
Започна подписването на декларациите — цяла купчина листа, които никой не очаква да четеш. Аз обаче чета. И спрях на една: информирано съгласие за клинична пътека 136 — операция за отстраняване на тумор на очната орбита. Не на синуса. На орбитата. Документ номер 4 към тази пътека описва процедурата като „екзентерация на орбиталното съдържимо — оперативна намеса, при която се отстранява очната ябълка заедно с меките тъкани с различни степени на радикалност според патологията“. Това е операция, която премахва очната ябълка. Извършва се при потенциално фатални тумори. Включва лъчетерапия, химиотерапия, имунотерапия, TNM-класификация. Това е документ, чието съдържание няма абсолютно нищо общо с моята диагноза, която е свързана единствено със синусите и носната кухина.
Попитах защо ми се подава точно този документ. Отговорът, в това лечебно заведение, в 2026 година, в столицата на държава-членка на Европейския съюз, беше следният: „Е, сега, какво се зачиташ. Все е глава — око, нос, ухо…“
Подписах. Подписах под натиск, под напрежението на предстояща операция, в стресова ситуация — точно по начина, по който работят такива схеми, ако наистина са схеми. Защото касата плаща значително повече за клинична пътека 136 (онкологична орбитна хирургия) отколкото за рутинна ендоскопска операция на максиларен синус. Един подпис деля от това да се събудя без част от лицето си. Един подпис деля държавния бюджет от това да плати за процедура, която никога не е била извършена. Това не е немарливост при попълване на документи. Това, ако нечия проверка установи системност, е чисто и просто измама с публични средства.
Следват рутинните предоперативни изследвания — кръв, рентген, тест за алергии. Всичко това протича по тревожно аналогов начин. Лаборантът, между другото, ми връчи едната от двете епруветки със собствената ми кръв и ми каза дословно: „Я я занеси догоре на сестрите ти да ти видят кръвната група.“ Аз, пациентката, която след час трябва да бъде упоена, се качих сама на втория етаж, носейки епруветката с кръвта си — пробата, по която ще се определи кръвната ми група, информацията, която при неправилно преливане означава смърт.
На втория етаж посрещна ме секретарка, която ме настани на легло за електрокардиограма. Постепенно осъзнах, че именно тя ще извършва изследването. Тя обаче нямаше представа как се работи с апарата — поставяше електродите грешно, разместваше ги, видимо нервничеше. Извикаха старшата сестра, която я скастри пред мен, оправи позиционирането и излезе. Минута по-късно електродите отново бяха разместени. До нея стоеше лекарка — със специалност УНГ, не кардиолог — която наблюдаваше тази пантомима, без да се намеси.
Попитах, възможно най-учтиво: „Извинете, няма ли тук специалист, който знае как работи апаратът и може да разчете кардиограмата?“
Отговорът на лекарката, без да ме погледне, беше: „Лягай там и млъкни.“
Аз съм възрастен човек. Платила съм. Дошла съм за операция. И в това състояние, в това лечебно заведение, в тази система, която уж е създадена да ме лекува, ми казват „лягай и млъкни“ — както се казва на куче, не на пациент. Обясних, доста по-твърдо отколкото ми се искаше, че няма абсолютно никакво право да се обръща към мен по този начин. Тя ми отвърна със заплаха — че ще ме „изгони“ от лечебното заведение и че ще се „размина с операцията“. Помолих я да напусне стаята. Тя излезе, тръшвайки вратата.
Кардиограмата все пак беше направена. Какво показа — нямам идея. И без това не съм сигурна, че който и да било в това лечебно заведение би могъл да я разчете компетентно.
В този момент вече бях бясна — не толкова от грубостта, защото грубостта в българската болница е жанр сама по себе си, а от безпомощността. От усещането, че съм попаднала в място, където никой не носи отговорност за нищо, всички се страхуват от всички, а пациентът е просто неудобна вещ, която върви заедно с парите си. И след всичко това една сестра — единственият човек през целия ден, който ми се усмихна — ме поведе към стаята, в която следваше да нощувам след операцията. Вътре вече имаше жена. Току-що оперирана. От нея излизаше катетър, чието съдържание най-спокойно се изпразваше в найлонов плик.
Найлонов плик. В болница. До леглото, на което след час трябваше да легна аз.
Това беше моментът, в който си тръгнах.
Не подписах. Не легнах под упойката. Не им подарих още нещо, освен парите, които вече бяха прибрали. Сумата от 50 евро ми беше върната. Сумата от 715 евро от ВМА — също. Но касовият бон, единствено доказателство, че изобщо съм плащала, си го прибраха обратно от ръката ми. Така че днес не разполагам с документ за нищо. Освен със снимка на декларацията за пътека 136, която заснех вчера и която описва как ще ми бъде премахнато око, за което съм платила, без да зная за това. Излязох на улицата и още дълго стоях така, малко разтреперана, с подути очи и чанта пълна с медицински документи за операция, която нямаше да се състои. Прибрах се и плаках. После се ядосах. После пак плаках. Така мина денят ми.
И все пак — този текст не е оплакване. Това лечебно заведение не бива да функционира. Не бива да точи здравната каса за интервенции, които поверява на хора без квалификация. Не бива да кара секретарки да правят кардиограми. Не бива да дава на пациентите си декларации за чужди диагнози с обяснението „все е глава“. Не бива да третира хората, които плащат за грижа, като досадници, пречещи на работния процес. И определено не бива да крие зад вратата на управителския кабинет лукс, докато на два метра по-нататък по пода има косми, а тоалетните са мръсни.
Хората, които работят там, са остри, но и плахи. Личи им страхът — от началството, от загубата на работа, от това да не сбъркат нещо в свят, в който всичко вече е сбъркано. Жал ми е и за тях. Но жалостта не е достатъчно основание някой да ми вика „млъкни и лягай“, когато плащам, за да бъда лекувана.
Днес подадох сигнал до Министерство на здравеопазването, с молба да бъде препратен към Изпълнителна агенция „Медицински надзор“, Националната здравноосигурителна каса и съответните органи. Очаквам реакцията на институциите. Споделям тази история, защото не искам никой друг да попадне в това място, без да знае какво ще намери там. И защото съм убедена, че ако само един човек прочете това и реши да задава въпроси преди да подпише — този ден няма да е бил напразен.
Mignews.info
