Дойдохме си на думата: Намери се руска следа в извършеното жестоко убийство в Пловдив

Започват да излизат снимки от бруталното убийство в Пловдив…

Признавам си, че съзнателно избягвах подробностите. Има някаква граница на жестокостта, отвъд която просто не искам да чета кой какво е направил, колко пъти е ударил някого и какво е последвало. Но на една от снимките нещо ме човъркна. Убийците позират с вдигнати палци. Само че палците им изглеждат странно – последната фаланга е прегъната надолу. Първата ми мисъл беше, че просто така са се получили на снимката. Не е така.

Започнах да ровя и се оказа, че това е т.нар. „знак на Тесака“. И тук за мен започна по-интересната и още по-плашеща част от историята.

От известно време гледам с недоумение всички тези самопровъзгласили се „ловци на педофили“. Не говоря за хора, които подават сигнал до полицията, когато попаднат на реално престъпление. Говоря за онзи интернет жанр, в който някой примамва човек (винаги е някакъв аутсайдер) събира група, обкръжават го, камерата се включва и започва публичното унижение. Често още преди някой компетентен орган да е установил каквото и да било.

Чудех се откъде изобщо се появи това.

Наивно си мислех, че е поредната местна интернет простотия. Някакъв странен продукт на TikTok, Facebook и желанието да станеш герой за пет минути. Оказва се, че историята е доста по-стара. Максим Марцинкевич, известен като Тесак, е една от известните фигури на руската неонацистка сцена. Имал травма на палеца и когато показвал обикновеното, крайната му фаланга оставала прегъната. Последователите му започнали нарочно да го имитират и постепенно този „счупен палец“ се превърнал в негов разпознаваем знак. Но Тесак не е известен заради палеца си.

Първо е свързан с неонацистката Format18, по-късно с „Реструкт“, а най-популярният му проект е „Оккупай-педофиляй“. И когато прочетох как е действал, вече ми стана ясно…

Създава се фалшив профил на непълнолетен. Набелязва се човек. Уговаря се среща. Там вместо момичето или момчето го чака група. Следват „разпит“, унижения, гаври, понякога побой. Всичко се снима. После видеото се публикува, а участниците се представят като хора, които вършат това, което държавата не е свършила.

Звучи ли познато?

Не твърдя, че младежите от Пловдив са били членове на някаква руска организация. Не твърдя, че някой от Русия ги е инструктирал. Нямаме доказателства дори, че всички са знаели кой е Тесак. Но на снимката няколко души правят точно неговия характерен жест. И тогава започнах да си задавам друг въпрос.

Ами ако човек вече няма нужда да знае кой е Тесак? Може никога да не е гледал оригинално негово видео. Може дори да не знае руски. За 10–15 години съдържанието е копирано хиляди пъти. От форум във VK, оттам в Telegram, после някой прави клип, друг го качва в TikTok, трети превръща кадъра в мем. Накрая до едно 15-годишно дете достига само жестът, естетиката и идеята: Ние сме добрите. Онзи е лошият. Следователно можем да правим с него каквото поискаме.

И тук започнах да мисля за пропагандата малко по-различно. Ние все още си я представяме някак старомодно. Телевизор, държавен говорител, плакат, лозунг, някой, който ти казва в какво трябва да вярваш. А съвременната пропаганда често въобще не изглежда така.

Понякога е 20-секунден клип. Мем. Шега. Жест с ръка. Песен върху видео. Някакъв „готин“ символ, чийто произход не знаеш.

Алгоритъмът ти показва още едно, после още едно и постепенно ти влиза не толкова конкретна политическа теза, колкото начин да гледаш на света. И може би точно това е по-опасното. Чудя се колко още такива субкултури вървят около нас, без повечето от нас въобще да ги забелязваме.

Не е задължително да са организирани движения с членски карти и лидер. Може да са малки интернет светове – неонацистка символика, култове към насилието, расистки мемета, „мъжкарски“ общности, в които омразата постепенно започва да изглежда нормална, или групи, които романтизират самосъда. Те се смесват, взаимстват символи една от друга и стигат до деца, които понякога дори не знаят историята зад тях. Това не означава, че едно видео превръща някого в убиец. Би било прекалено лесно обяснение.

Но културата има значение. Символите имат значение. Средата има значение. А най-много ме тревожи превръщането на насилието в съдържание. Камерата работи. Групата позира. Някой е предварително обявен за виновен. След това идват гледанията, лайковете и хората, които пишат „браво“. В един момент границата между „ние го разобличихме“ и „ние имаме право да го накажем“ може да изчезне.

И независимо какво ще установи разследването за убития човек, има нещо, което не би трябвало да подлежи на спор: Никой няма право да бъде едновременно следовател, прокурор, съдия и палач. Затова ми се иска разследването на тази трагедия да не приключи само с въпроса кой е нанесъл конкретния удар.

Иска ми се някой да погледне телефоните им. Каналите. Групите. Историята на гледаното съдържание. Да разбере откъде са взели жестовете, знамето, идеята за „лова“, начина на позиране и усещането, че всичко това е нещо, което трябва да бъде заснето. Защото може би онзи странно прегънат палец е само малък прозорец към един интернет, който съществува успоредно на нашия и за който повечето от нас почти нищо не знаят. И точно това ме плаши повече от самия символ. Не знаем колко още такива неща вече са сред децата ни, докато ние дори не разпознаваме знаците им.

Светлин Желев