La Vanguardia: Заплахата от дракона
Днес Пекин изглежда като центърът на света. През последните месеци няма нито един уважаващ себе си международен лидер, който да не е посетил столицата на бившата „Средна империя“, за да се срещне с комунистическия император Си Цзинпин
Последните, които преминаха оттам, с разлика от само няколко дни, бяха президентите на САЩ, Доналд Тръмп, и на Русия, Владимир Путин. Но те не бяха единствените. Преди това европейците участваха в истински парад: французинът Еманюел Макрон премина оттам през декември, британецът Киър Стармър през януари, германецът Фридрих Мерц през февруари, испанецът Педро Санчес през април, пише в седмичния си коментар наблюдателят на барселонския в. La Vanguardia Луис Урия.
Търговските войни, разпалени от САЩ миналата година, и дестабилизацията на световната търговия, предизвикана от военните конфликти, обясняват отчасти тази треска за търсене на споразумение с азиатския гигант, превърнал се както във възможност, така и в заплаха. Констатацията, че предвид увеличението на американските мита китайците са започнали да пренасочват своето промишлено свръхпроизводство към Европа, задейства всички аларми, като извади на преден план спешната необходимост – от друга страна, отдавна усещана – за пребалансиране на двустранните търговски отношения. Друго нещо е, че всеки отива в Пекин със своя собствена програма и свои собствени интереси.
Залогът на Педро Санчес да привлече китайски инвестиции в Испания, например, беше посрещнат с подозрение в други европейски страни и в Брюксел. Пекин изглежда решен да се възползва от възможността да изнесе в Южна Европа, и по-специално в Испания, част от производството си на автомобили, за да избегне митата на ЕС. Китайските компании увеличават проектите си на европейска територия: тези на Chery (в бившата фабрика на Nissan в Барселона), Leapmotor (в Сарагоса и Мадрид, чрез споразумение със Stellantis, която също е сключила договор с китайската Dongfeng да направи същото във френския град Рен) и SAIC (Галисия), или на производителя на батерии CATL (Сарагоса), са най-напредналите, но и други производители като BYD, Changan или Geely търсят места за разполагане.
Проблемът с тези инвестиции е, че те носят малка добавена стойност и създават нискокачествени работни места, тъй като става въпрос единствено за сглобяващи заводи (автомобилите се изпращат на части от Китай) и не осигуряват работа на местните компании за компоненти. Изпълнителният вицепрезидент на Европейската комисия по просперитет и индустриална стратегия, Стефан Сежурне, е много критичен по този въпрос: „Моделът, който често виждаме в Испания, не е добър модел, той не осигурява растеж на нашите предприятия по отношение на производството“. Според него Европа трябва да постави много по-строги условия на китайските компании.
Това е един от аспектите, които бъдещият Закон за ускоряване на индустриалното развитие – Industrial Acceleration Act (IAA) – на ЕС цели да регулира, с мерки за защита и насърчаване на конкурентоспособността на европейската индустрия, като същевременно допринася за целите на декарбонизацията. Целта, с оглед на хоризонта до 2035 г., е индустрията да възвърне тежестта, която е имала в миналото в икономиката (от 14% от настоящия БВП до 20%) и да създаде 150 000 работни места в ключовите сектори.
За тази цел приоритетните сектори, считани за стратегически, са енергоемките индустрии (стомана, цимент, химическа промишленост), чистите технологии (батерии, слънчева, вятърна енергия) и автомобилната промишленост. Това са и секторите, в които конкуренцията от страна на Китай е най-ожесточена. Представен от Комисията през миналия март, проектът трябва да бъде предмет на голям дебат на 29 май, преди Европейския съвет през юни.
Една от основните мерки е предоставянето на държавна помощ и стимули за европейските индустрии, включително въвеждането на принципа на „европейската преференция“ при възлагането на обществени поръчки (Buy European). Другата линия на действие поставя акцент върху контрола върху чуждестранните инвестиции, надвишаващи 100 милиона евро, на които се иска да се наложат нови задължения: създаване на съвместни дружества, в които чуждестранните компании не притежават повече от 49% от капитала, наемане на местни работници за поне половината от работните места, закупуване на европейски компоненти и трансфер на технологии.
Докато китайските компании се опитват да ускорят навлизането си в Европа, преди да влязат в сила новите ограничения, Пекин вече официално изрази недоволството си, твърдейки, че става дума за „дискриминационно“ законодателство, което нарушава правилата на Световната търговска организация (СТО), и заплаши с ответни мерки. Истината е, че някои от тези изисквания не са нищо друго освен копие на онези, които Китай налагаше на западните компании, които искаха да инвестират в страната и да получат достъп до пазара ѝ: създаване на joint ventures с местни компании, наемане и обучение на китайски персонал, трансфер на технологии… „Направиха го с Франция с атомните електроцентрали и сега те са тези, които изнасят ядрена енергия по света. Не виждам защо ние да не направим същото“, твърди Сежурне.
Политиката на големи икономически реформи, инициирана от Дън Сяопин в края на 70-те и началото на 80-те години, отварянето към чуждестранни инвестиции и влизането в СТО през 2001 г. са в основата на впечатляващия подем на Китай, който се превърна във втората икономика в света и се стреми да оспори първото място на САЩ. След като започна с масово производство на евтини потребителски стоки с ниско качество и малка добавена стойност, днес Китай е в авангарда на технологичния напредък и изнася електромобили, батерии, слънчеви панели и високоскоростни влакове. Ако първият китайски индустриален бум вече имаше тежки последици за европейската промишленост – под формата на преместване на производството – настоящият заплашва да се превърне в кошмар.
През 2024 г. търговията със стоки и услуги между ЕС и Китай надхвърли 845 млрд. евро, което представлява 29,6% от световната търговия и 34,4% от световния БВП, според данни на Европейската централна банка (ЕЦБ). ЕС е първият търговски партньор на Китай, а Китай е третият на ЕС. Тази връзка обаче се характеризира с нарастващ дисбаланс: Европа има търговски дефицит от над 300 милиарда. Що се отнася до инвестициите, макар да е вярно, че стойността на консолидираните инвестиции на ЕС в азиатската страна е четири пъти по-висока от обратната – това са години на преднина –, в момента потокът се изравнява: ако европейските инвестиции през 2024 г. са били 10,1 млрд., китайските вече са достигнали 9,4 млрд.
Всичко това не минава без последствия за Европа. Доклад от преди една година на същата ЕЦБ показва, че китайският износ за еврозоната, който се увеличи значително от 2001 г. нататък и след това се стабилизира за едно десетилетие (2010–2020 г.), за да скочи след пандемията от COVID, днес вече представлява 15,6 % от общия европейски внос на стоки (данни от 2024 г.). Най-голямото увеличение е отбелязано в автомобилния сектор (150%) и сектора на химическите продукти (140%), които осигуряват заетост на 29 милиона работници, а въздействието им върху заетостта е било значително: със спад в търсенето на работна ръка съответно с 55% и 95%. По този начин са загубени най-малко 240 000 работни места.
Но ако случилото се е вредно, още по-вредно може да бъде това, което предстои. Във Франция Върховният комисариат за стратегия и планиране публикува през февруари друг доклад, в който очертаваше ситуацията по драматичен начин и предупреждаваше, че китайският „валяк“ заплашва да смаже европейската индустрия. Технологичният скок и подобряването на качеството на китайските продукти, заедно с значително по-ниските разходи – между 30% и 40% – благодарение на държавните субсидии и девалвацията на юана, представляват смъртоносна клопка за европейската индустрия, както на външните пазари, така и на вътрешния пазар.
„Преживяваме втората вълна на безпрецедентна конкуренция, която се ускори драстично след ковида, когато най-наивните сред нас мислеха, че епидемията ще отслаби Китай“, подчертаваше във въведението върховният комисар Клеман Бон, който заключаваше: „Заплахата е всеобща, системна“.
За да спре тази вълна, Брюксел предлага да се предприемат драстични мерки.
Но не всички правителства в ЕС – разбира се! – виждат нещата по същия начин. Франция, с дълга традиция на публична намеса в икономиката, оглавява групата от страни, които настояват да се действа без колебание, като изтъкват важността, която европейският пазар има за Китай. Други, начело с Германия, са много по-резервирани, загрижени за възможни търговски репресии от страна на Пекин.
Германският канцлер Фридрих Мерц изглежда не вижда проблема толкова в Китай, колкото в самата Европа. Така го сподели при завръщането си от Пекин пред аудитория от симпатизанти на ХДС във Волкмарсен (някои от които го записаха и разпространиха в социалните мрежи). „Просто вече не сме достатъчно продуктивни.
Всеки може да каже: „Вече работя достатъчно“. И може би това е вярно. Но когато човек се върне от Китай, дами и господа, вижда нещата по-ясно. С баланс между личния и професионалния живот и четиридневна работна седмица не може да се поддържа дългосрочно благоденствие в нашата страна. Просто ще трябва да положим малко повече усилия“, каза той.
Експертите обаче не вярват, че подобряването на европейската производителност ще бъде достатъчно, за да спре наближаващата лавина. Неотдавнашно проучване на Центъра за европейска реформа (CER) и Съвета за външни отношения (CFR), озаглавено красноречиво „Въздействието на Китай 2.0: Цената на германското самодоволство“, предупреждава, че моделът на растеж на Китай представлява пряка заплаха особено за германската промишленост, тъй като засяга пряко нейното ядро – автомобили, машини, химически продукти, самолети и чисти технологии – и съветва Берлин да подкрепи предложенията за по-големи защитни мерки и инструменти за търговска защита на ЕС.
Един от авторите на доклада, икономистът Сандер Тордоир, подчертава, че „Германия е изправена пред стратегически избор предвид ключовите дебати в ЕС това лято: или да подкрепи по-солидни европейски търговски защитни мерки и индустриална политика, или да се подготви да поеме социалните и икономическите разходи от индустриалния упадък“. Засега Берлин изглежда, че клони към второто.
Mignews.info
