Кабинетът на Радев уж замахна към бордовете, но удари личните асистенти

В политиката има един особен талант, който българските управляващи усъвършенстват с всяка следваща смяна на властта. Да обещаят, че ще ударят големите хрантутници, а накрая да пострадат хората, които едва свързват двата края. Новата власт на Румен Радев очевидно също е решила да не нарушава тази традиция.

С новия бюджет „Прогресивна България“ предлага промени в статута на личните асистенти – хората, които полагат ежедневни грижи за деца и възрастни с увреждания. Идеите предизвикаха първо острата реакция на майки на деца със специални потребности, а след това и на опозицията, която, колкото и да е странно, този път си спомни, че има работа и извън собственото си политическо оцеляване.

Тук обаче има една доста неприятна ирония.

Румен Радев и хората му дойдоха на власт със заявка да разчистят държавната администрация от излишни разходи, да ограничат привилегиите и да редуцират значително прословутите бордове – онези уютни институционални убежища, в които стотици партийно приближени кадри получават внушителни възнаграждения срещу съмнителен обществен принос.

Става дума за управителни и надзорни съвети на над 200 дружества под шапката на различни министерства. Държавната реформа трябваше да започне от тях. Поне така звучаха обещанията. Само че засега няма публични данни за мащабно съкращаване на тези структури. Има нещо друго – калинките на Борисов и Пеевски отстъпват местата си на калинки на Радев. Някои от старите кадри, свързани с ИТН и БСП, пък продължават да се радват на служебното си спокойствие или просто сменят един борд с друг.

За пореден път се доказва, че държавното предприятие може да смени политическия си покровител, но не и предназначението си като добре платен пристан за партийни кадри. А за някои от обитателите му явно няма особено значение на кого служат, стига в края на месеца да пристига възнаграждението. Срещу едно формално заседание, няколко подписа и от време на време присъствие в протокола.

За сравнение, личните асистенти вършат работа, която не може да бъде отложена за следващото заседание. Тя не се побира в протокол, не приключва с гласуване и няма почивни дни според политическия календар. Тези хора са до онези, които имат нужда от постоянна грижа. И получават несравнимо по-малко от привилегированите обитатели на държавните бордове.

Именно тук се вижда разликата между две разбирания за държавата. В едното тя издържа хора, които са ѝ необходими. В другото издържа хора, които са необходими на властта. Новите управляващи очевидно още не са решили кое от двете заслужава по-голямо внимание. Или са решили, но приоритетите им са други.

Българската политика отдавна е превърнала смяната на властта в своеобразна кадрова ротация на привилегиите. Едни си тръгват от държавната трапеза, други сядат на местата им, а сметката продължава да се плаща от същите данъкоплатци. Само че има нещо особено цинично в това да обещаеш, че ще шамаросаш хрантутниците, а после да посегнеш на хората, които се грижат за най-уязвимите. У нас властта винаги има точен мерник за слабите. Когато дойде ред на силните, обаче, ръката някак си омеква.

Стефан Минчев, Флагман