Рискуваше живота си с опасни каскади, а го уби обидата

Най-голямата болка на големия му син Иван, споделена в интервю пред нас, бе как е гледал от прозореца баща си, леко прегърбен, с едно куфарче в ръка, да прекосява градинката, на път за автобуса на Пътуващия театър. Дали самият Гец го е боляло отвътре, че след принудителното му пенсиониране от Народния театър, е трябвало на стари години да пътува из страната в студ и пек, болен или здрав, за представления в провинциални театри и читалища?

Гец отбягваше тази тема в интервютата си приживе – беше горд човек, но сме чували от покойните му колежки Таня Масалитинова и Славка Славова, колко драматична е била за всички тях раздялата със сцената, където бяха преминали десетилетия от живота им. Това бяха цяла плеада от актьори-легенди, които ни подариха незабравими мигове, а си отидоха огорчени от този свят заради едно чиновническо разпореждане.

„Това беше голям удар за баща ми, преживя го дълбоко – каза в интервю приживе Иван Гец. – Даже не искаше да минава покрай Народния театър. Най-трогателните ми спомени за баща ми са, как си сгъваше дрехите си замислен и потегляше с куфара на път. Невинаги в добро здраве, правеше това някак си примирено, но болката му беше голяма!… Пътуваше с два куфара – в единия костюма, в другия – реквизита за пиесата. На стари години се върна във времето от зората на театъра. Но въпреки всички трудности – пътувания, студени гримьорни, лоши хотели – беше щастлив да играе! Но боледуваше по Народния. Даже не искаше да минава край него…“

Георги Георгиев-Гец (Снимка: Архив Impressio)

Гец не гледаше на професията си като на работа, а като на храна за душата от срещите с публиката, от аплодисментите. И навярно се е примирил именно заради тези срещи. Продължи да работи. Инсултът го покоси на сцената на Старозагорския театър на злокобната дата 9 януари 1996 година, след като играе до край в постановката на пиесата „Ню Йорк, хотел „Плаза“. Първа усетила неразположението му Таня Масалитинова – почнал да завалва думите и да забравя репликите си. Накрая се олюлял, напуснал сцената и буквално се срутил зад кулисите. След продължителна кома, на 2 септември 1996-а, актьорът почина. Остави на любимата си публика 84 театрални роли, 22 телевизионни постановки, 64 незабравими филма, както и примера за рядкото съчетание от талант и човешко достойнство.

Днес Георги Георгиев-Гец щеше да навърши 100.

С Иван Иванов във филма „Стената“ (1984) на режисьора Емил Цанев (Снимка: Архив Impressio)

Обичаше да се шегува с името си Гец, като казваше, че произлизало от „Георги, еленски циганин“. Роден е в Разпоповци, малко селце на три километра от Елена. Кариерата си започва в местното читалище като самодеец, а първият му успех е в пиесата „Чумави“. Публиката харесала младока, но пътят му нататък никак не бил лесен. Последвали два несполучливи опита да влезе в Държавното висше театрално училище, но Гец нито се отчаял, нито се отказал. И ето че съдбата се намесила в точния момент, на точното място – бил забелязан от мастития проф. Филип Филипов.

Със съпругата си Цена и синовете Иван и Данаил по време на снимките на филма „Небето над Велека“ (Снимка: Архив Impressio)

През 1953 година Гец вече е в трупата на Народния театър, а киното го открива две години по-късно – с филма „Утро над родината“, в който играе шлосер. На екрана ще смени десетки професия, във всяка от които е убедителен, сякаш цял живот ги е работил.

Гледали сме го като селянин с колело, капитан на кораб, генерал, разузнавач, скулптор, че дори и като прокурор във филма с драматична съдба „Прокурорът“. А помните ли го като разузнавача Емил Боев във филма „Няма нищо по-хубаво от лошото време“? Навсякъде беше забележим, мъжествен, достолепен.

С Елена Райнова в „Няма нищо по-хубаво от лошото време“ (1971) на режисьора Методи Андонов (Снимка: Архив Impressio)

В легендарния сериал „На всеки километър“ игра Войводата. За малко да се удави, защото героят му трябвало да преплува Дунава по отсечка с голяма дълбочина. Мокрите шаячни дрехи натежали в ноемврийските ледени води на реката, а и плувал обут в тежки войнишки обувки.

Когато тежестта взела да го тегли надолу, не се предал, а продължил да плува, докато издържи. От брега видяли, че нещата не изглеждат добре, и добре че една рибарска лодка помогнала да прибере актьора, преди да се удави.

В „Зарево над Драва“ (1974)

Въпреки себеотрицанието на Гец, му отнемат шанса да продължи да играе в любимия на българите сериал. Дават обещаната му роля в следващ епизод на Стефан Гецов.

И пак така Гец си стаил огорчението вътре в себе си, без да обели и дума пред близките си. Те само виждали, че почнал да гаси телевизора, щом започне „На всеки километър.“

Гец научава за заповедта от Народния по телефона – от секретарката на директора. Е, казали му, че макар и извън щата, щели да го канят да продължи да играе…понякога. За по-убедително дори веднага му дали да чете някаква пиеса, в която да участва. Бързо се прибрал у дома, за да я прочете. Накрая я хвърлил на земята – театърът, на който посветил 40 години от живота си, му бил „отпуснал“ по милост няколко реплики, като на статист…

С Емилия Радева във филма „Матриархат“ (1977) на режисьора Людмил Кирков (Снимка: Архив Impressio)

Но Гец не може да живее без сцената. И когато се отърси от първоначалния шок, само веднъж си позволи да каже: „Откровено казано, тази ситуация е неприятна. Но в замяна на това, ако трябва да определя точно настроението си, ще кажа, че не съм изгубил ищаха си за работа и не съм стигнал до разочарование, или стъписване. Изживях първоначалното притеснение и продължавам“.

С Адриана Андреева в спектакъла „Боряна“ на сцената на Народния театър (Снимка: Архив Impressio)

И Гец продължи – в трупата на театър „Барбуков“ с част от останалите „излишни“, както веднъж нарече пенсионираните си колеги Славка Славова. Заедно тръгват от град на град като пътуващ театър. Често пътуват от представленията обратно към София през нощта. А в мрака оживяват спомени: как взрив разкъсва ръката му по време на снимките на „А бяхме млади“, а после снаряд избухва в краката му в „Зарево над Драва“. От „А бяхме млади“ има още травми – когато бяга от полицаи по Колодрума в Борисовата градина, се подхлъзва и пада няколко пъти, като натъртва до кръв гърдите и корема си.

В „Осмият“ гилза разкъсала зеницата на окото му. Никога в живота си не се съгласил да го замести каскадьор, освен веднъж – за скок с парашут. Какво ли не преживя, а си остана все такъв един „смесен“ човек, изтъкан от мъжество и трогателна наивност.

С Григор Вачков в „На всеки километър“ (Снимка: Архив Impressio)

Гец се утвърди в благородна конкуренция с най-изявените творци на своето време и бе един от най-често сниманите български актьори, и то във филми на най-изявените ни режисьори.

Във всяка една роля правеше впечатление неподправената му естественост на обикновен българин, и въпреки че беше звезда – една от най-ярките, блестели на театралния и филмовия ни небосклон, и в живота навън общуваше с хората като обикновен човек.

Знаете ли, че когато го приемат на третия път в Държавното висше театрално училище, по време на следването си е работел като строителен работник и сътрудник на вестници? Преминал през бедно детство и оскъдица в младежките години, предава и на децата си, че всичко се постига с труд и че трудовите хора трябва да се уважават.

В пътуващия театър се налага всеки сам да си носи реквизита, да подрежда с останалите си колеги сцената, но нито веднъж не се оплакал.

С Адриана Андреева в спектакъла „Боряна“ на сцената на Народния театър (Снимка: Архив Impressio)

Гец беше човек, който беше дисциплинирал психиката си, да не изпада в отчаяние. Завистници говореха, че е любимец на стария режим, но той беше любимец и на публиката, и тъкмо от режима пострада, когато соц цензурата забрани много филми, в които имаше силни роли, като „Животът си тече тихо“ (1958 г.), „Привързаният балон“ (1967 г.), „Прокурорът“ (1968 г.), „Небето над Велека“ (1968), „Матриархат“ (1977), „Равновесие“ (1983) „Куково лято“ (1983) и др.

За всеки актьор това е удар, не по-малък от този да не получи роля. Защото във всяка роля актьорът влага душата си, отдава труд, мисъл и талант, и прави всичко това за филм, който да стигне до зрителите. Част от гореспоменатите ленти видяха екран чак след 1998-а.

Георги Георгиев-Гец с колегата си Иван Братанов (Снимка: Архив Impressio)

Има един щрих в биографията на Гец, който винаги е карал чувствителните хора да се трогват, а завистниците – да го използват срещу него. Става дума за неговото „бранничество“. А в какво се състои това „петно“ в биографията му: Семейството му било толкова бедно, че за да има дрехи на гърба си, малкият Гец се записал за бранник. Ей-така, без всякакъв политически смисъл, от немотия.

И продължил да ходи с тая униформа и след Девети, защото нямал друго за обличане. Майка му пребоядисала униформата, за да я доизноси. Днешните поколения не биха разбрали това, но в него се корени огромна човешка драма…

В „Зарево над Драва“ (1974) на режисьора Зако Хеския (Снимка: Архив Impressio)

Георги Георгиев-Гец от детството си се беше сблъскал с живота откъм най-драматичната му страна – бедността. Беше преследвал мечтата си с труд и постоянство без привилегии. И ако е станал любимец на соц властта, то е било заради таланта му. Няма данни да се е възползвал материално от това.

През по-голямата част от живота си Гец опознава лошата страна на живота, но опазва душата си неопорочена от алчността и злобата. И може би заради това бе така естествено убедителен дори в антиподни образи като легендарния партизански командир в „Осмият“ (1969) и суперполицая Никола Гешев в „Сами сред вълци“ (1979).

С Диана Челебиева във филма „Селянинът с колелото“ (1974) на режисьора Людмил Кирков (Снимка: Архив Impressio)

Емблематични за цялата му кариера остават филмите „А бяхме млади“ (1961) и „Селянинът с колелото“ (1974), в който ГЕЦ извая образа на „гражданина със селска душа“, като извади на показ най-интимните и нежни кътчета в народопсихологията на българина. И в живота Гец бе такъв човек, който държи на семейството, на мнението на съпругата си, на децата си.

На улицата беше достъпен за всекиго. Здрависваше се с непознати, които го поздравяваха, и обичаше да разказва как веднъж една жена му казала, че много го харесва във филмите, ама като го видяла разчорлен на улицата едвам го познала, „щото на нищо не приличал“. Гец винаги разказваше това като дете, което очаква всички да се смеят на „смешката“ му. През смях се самоиронизираше.

С Григор Вачков в „На всеки километър“ (Снимка: Архив Impressio)

Малко са актьорите в българското кино, които така трайно да са запечатали образа си в паметта на зрителите, както Георги Георгиев-Гец. Споменът за него и всички тях ни навява носталгия по времето на едно незабравимо поколение български актьори.

Имаше едно такова струпване на колоси в нашата култура – и в театъра, и в киното, и в литературата… Сравнението с днешното състояние на духовния ни живот навява тъга, защото такива хора се раждат веднъж на сто години, а днес Гец щеше да навърши 100.

Еми МАРИЯНСКА

Източник: dir.bg

Kliuki.bg