Някои хора се надяват специалните части на САЩ да навестят и България

Българите имат хубаво чувство за хумор. Пиперливо, понякога люто до сълзи. Хумор с тъмна окраска, с философска жилка и с онова земно усещане, че смешното често живее врата до врата със страшното. Може би защото историята ни е възпитала в една проста, но желязна логика: колкото и да е зле, винаги може и още по-зле. А щом може – значи не бива да се вземаме прекалено насериозно.

Българинът най-много се шегува в трудни моменти. Това не е лекомислие, а форма на интелектуална самозащита. Да осмееш грозната действителност означава да я смалиш, да я направиш по-поносима, да ѝ отнемеш част от властта над теб. Смехът у нас не е бягство от реалността, а начин да я преживееш, без да се пречупиш.

От десетилетия в народния ни фолклор циркулира една особено устойчива ирония – че „не сме случили на поробители“. Че нито дългият престой под османска власт, нито по-късният живот под съветски контрол са ни донесли кой знае каква добавена стойност. Докато ние сме оцелявали, Западът е рисувал с четката на Микеланджело, изобретявал е парната машина и по-късно – микрочипа. Така в шегите си българинът винаги се е виждал някак неудачно поробен – и малко прецакан заради пропуснатата модерност. Само в шегите, разбира се. Защото същият този българин обича своето, помни корена си и неведнъж е доказвал, че дори след дълги периоди под чужда власт има силите да възкресява държавата си с памет и упорство.

Покрай пресния случай със специалните части, изпратени от Тръмп, които плениха и отведоха в САЩ венецуелския президент Николас Мадуро, нашенският хумор не закъсня. „Няма ли и у нас да открият петрол?“, започнаха дяволито да подпитват шегаджиите. „Че Тръмп да прати хеликоптерите да приберат и нашите управници!“

Зад смеха, разбира се, прозира нещо много старо и много българско – дълбокото недоверие към властта. Нашенецът традиционно не изпитва безгранична обич към управниците си. „Не се радвай на малко прасе и на нов началник, защото не знаеш каква свиня ще излезе от него“, твърди народният гений.

Защото нашите управници се сменят, идват с обещания и си тръгват с оправдания, а малцина оставят след себе си усещане за достойнство или завършеност. Затова и шегата с „хеликоптерите“ не е толкова за Америка, колкото за нашата хронична умора от собствените ни елити.

Шегата си е шега. Добрата шега лекува. Но новият световен ред, който в момента се кове без много сантимент, не е особено забавен. Все повече хора се тревожат, че и нашият суверенитет може някой ден да се окаже тема на чужд дневен ред. И тук, колкото и парадоксално да звучи, може би трябва да изпитаме известна благодарност – дори към онези правителства и политици, които не сме обичали, но които направиха така, че България да се интегрира напълно в Европейския съюз. Това никак не е малко постижение в държава с толкова силни русофилски настроения и с голяма турскоезична диаспора.

Защото в свят, в който големите все по-често действат еднолично, малките оцеляват само ако са заедно. Суверенитетът вече не е самота, а споделена отговорност. И колкото и да се шегуваме с хеликоптери, специални части и внезапни „освобождения“, истинската защита идва не отвън, а от това да принадлежиш към общност, която знае, че силата ѝ не е в зрелището, а в съгласието. А българинът, който умее да се смее и в най-мрачното време, вероятно го разбира по-добре, отколкото сам подозира.

Стефан Минчев