Как се избираше „Мелодия на годината“

Докато съвременната българска поп музика е ангажирана в момента със селекцията на най-подходяща песен и изпълнител за представянето ни на „Евровизия“, с машинка на времето се пренасяме в края на месеците януари през 1970 и 1971 г. Тогава са избрани най-известните песни, създадени в съответните предни години. Българската телевизия в оргаизирането на конкурса „Мелодия на годината“, чието първо издание се провежда през януари 1968 г. с избор на песен на изтеклата 1967-а.

Статистиката припомня, че историческото постижение е на „Бяла тишина“ с авторски екип на Борис Карадимчев и Богомил Гудев, изпълнителя са „Щурците“ с гост-солист Георги Минчев.

Идеята от 1967 г. на редакция „Забавна музика“ на националната телевизия бързо се харесва на зрителите й. Заключителният етап на „Мелодия на годината“ се гледа със затаен дъх и определено се чака цяла година пред малкия екран, а след поредното излъчване е сред най-коментираните събития сред зрителите. По-голяма гледаемост имат само „Златният Орфей“ и футболните мачове.

За последно БНТ провежда музикалния форум през 1995 г. Тогава побеждава „Горчиво вино“ на Веско Маринов. Сред вечните ни хитове, печелили приза „Мелодия на годината“, са: „Душа“ – „Диана Експрес“, „Пак ще се прегърнем“ – ФСБ, „Нашата мила родна страна“ – Ани Павлова, „Приятели“ – „Тоника СВ“, „Накъдето ми видят очите“ – „Ритон“, „Слънцето е в моите коси“ – Мими Иванова, „Телефонна любов“ – Васил Найденов, „Далечна песен“ – Маргарита Хранова, „Стари мой приятелю“ – Лили Иванова, „Топъл дъжд“ – „Ел Зет“…

По-надолу ще разберете кои песни са се борили за приза „Мелодия на годината“ за годините 1969 и 1970. Но не само. Публикациите, които препечатваме, представляват професионален музикален анализ. И лесно ще се констатира, че в съвремието подобни четива в публицистиката липсват, за сметка на клишета от пресинформация и по-повърхностни заключения. Несравнимо друг е и погледът на авторите от списание „Българска музика“ – те анализират тенденции, откриват зависимости, посочват грешки и постижения. Върнем ли се в музикалния свят на 2026-а, ще открием предимно стратегии за успех, и то по външни показатели. „Какви времена!“, би възкликнал покойният Георги Минчев. Дали?…

На 30 януари 1971 г. от залата на Двореца на културата и спорта – Варна бе предаван по телевизията традиционният от 4 години насам конкурс „Мелодия на годината“. Този път журитата във Варна, Пазарджик, Русе и София бяха съставени почти само от специалисти музиканти. Новият начин на комплектуването им е безусловно по-правилен, той е една гаранция за избягване на дилетантизма и оценъчната простота, за издигане на професионалното ниво и изисквания на конкурса.

С рекорден брой точки – 100 (от 100 възможни) – на първо място бе класирана песента „Ти сън ли си“, музика – Тончо Русев, текст – Павел Матев, изпълнение – Лили Иванова. Много неща допринесоха за успеха на песента: драматизмът на музиката, съдържателният поетичен текст, хубавата оркестрация и… разбира се, майсторското изпълнение на изтъкнатата наша певица Лили Иванова.

Втора награда получи песента на Йосиф Цанков „Повей, ветре“ (текст – Димитър Василев, изпълнение – Паша Христова), която взе и наградата на Българската телевизия за изпълнение). Това наистина бе една от най-хубавите мелодии на конкурса. Сдържаната й лирика, простотата, естествеността и искреността й я направиха сериозен претендент за една от наградите.

На трето място бе класирана песента на Емил Димитров „Моя страна“ (текст – Васил Андреев, изпълнение – авторът). Същата получи и наградата на телевизионния зрител. Фактът, че тази мелодия „отхвърли“ зад себе си песни като „Пада сняг“ на Димитър Вълчев – една от най-хубавите не само изпълнителки на песента е Йорданка Христова. В края на 60-те обаче певицата е на постоянен гастрол в Египет, продължил близо година. През този период авторът решава песента му да бъде записана и от прохождащата в естрадата ни Мария Нейкова и именно нейната версия участва и се класира за финала на „Мелодия на годината“). Според мен той говори за известно приспособяване и на журитата към вкуса и „натиска“ на публиката, по-точно на онези слушатели, които не се колебаят да манифестират опростителския си вкус дори и чрез свиркане в залата. Иначе не сме в състояние да си обясним защо една толкова елементарна и сладникова песен, в припева на която се усещат много осезателни интонационни прилики с известен стар немски шлагер – образец на сантиментализъм и съмнителен вкус – може да бъде наградена на конкурс от общонационален мащаб. Какво привлека в публиката в тази песен – значимият й, високо поетичен текст, изпълнен с благоговейна обич към родината ни? Но ако ще се вгледаме по-внимателно в него, ще видим, че и той съвсем не блести с поетически открития и оригинални находки, напротив, „патриотизмът“ му е твърде общ, декларативен, грубоват. Или може би причината за успеха на песента се корени в личното обаяние на изпълнителя? По-вероятно е. Но тук и изпълнението на нелишения от качества естраден певец Емил Димитров не е в изгрялото наивността и изкуствената на места (а какво да кажем за „декламацията“ на края?).

Остава единствената и най-главна причина – примитивизмът, многоликият, всеяден примитивизъм, удобно скриващ се зад шлема на масовостта, стремежът да „усладиш“ ухото си с мелодийка, която звучи „приятно“, а под това „приятно“ обезателно се разбира присъствието на неизменната любима „терца“ (термин в музиката), липса на абсолютно всякакви проблеми.

И най-печалното е, когато, вместо да издигаме художествения критерий в нашата естрадна музика, вместо да я поставяме на базата на професионализма и високите изисквания, вместо това се равняваме по силните, интересни, значителни естрадни творби в световната естрада (за което съвсем не ни липсват сили и възможности), трябва да се връщаме десетилетия назад в лоното на една напълно овехтяла образност и чувствителност със световните изразни средства.

Може общо да се отбележи, че на тазгодишния конкурс е налице стремеж към по-голямо разнообразие на настроения и похвати. Свидетелство за това са жизнерадостната, написана в неравноделния 7/8 такт „Мартеничка“ на Александър Йосифов, подвижната, изградена в два контрастни дяла естрадно-песенна творба „Вечният огън“ на Николай Араджиев, в която се усеща българска интонационна атмосфера, интересната в дорийски лад (музикален термин), с известен баладичен оттенък песен „Ел Зет“ „Старите камбани“ на Георги Тимев, остроумната „Стрели“ на Атанас Косев, в която е осезателно влиянието на „бийта“, светлата оптимистична „Радост моя“ на Митко Щерев.

Не задоволяват произведения от типа на „Вяра“, музика – Христо Ковачев, с неинтересната си мелодия и ординарен текст, с безизразното си изпълнение (всъщност неизразителната песен не може да се изпълни по друг начин!), „Малка къща всред полето“, музика – Светозар Русинов, с непрекъснатото „терцаджийство“, с твърде ясните асоциации с една отживяла романтика. Възражения търпи и песента на известния наш композитор Ангел Заберски „Рамо до рамо“. Нарочно използваните интонации от епическата руска народна песен „Ей, ухнем“, както и характерните за циганските руски романси черти – „заиграване“ на темпото и специфични цигулкови фигурации – се мъчат да придадат „руски“ аромат на песента. Резултатът (въпреки идейно значимия текст) не отива много по-далеч от „Бели нощи“ – една песен, която бе отбелязана от нашата критика като несполука за талантливия композитор Заберски, създал редица хубави, художествено издържани естрадни творби.

Похвална е инициативата скучните и дълги паузи на концерта да се оползотворяват с изпълнения на наши естрадни певци и изтъкнати сатирични артисти. Дебютът на варненската естрадна певица Евгения Младенова показа сочен глас и емоционалност. Извън програмата се представиха и Йорданка Христова, Емилия Маркова, Георги Минчев, Бисер Киров.

Наред с редица хубави песни, които те ни поднесоха, промъкваха се и такива и от типа на баналната мелодия „Ирена“ – изпълнение на Бисер Киров. Необходимо е да се прави по-строг подбор на извънконкурсните песни с оглед общото художествено ниво на концерта.

Не се ли прекалява напоследък с тези „Калинки“, „Катюши“ и пр.? Защо е необходимо най-хубавите мелодии от руската песенна съкровищница непременно да добият естраден оттенък? И с какво допринасят в художествено отношение мелодии от типа на разгулния цигански романс „Ех, раз, еще раз“?

Автор на публикацията – Багряна Илиева, сп. „Българска музика“, бр. 3 / 1971 г.

Източник: Уикенд

Kliuki.bg